By this Author: 100kmvChas

И такааа, здравейте отново на всичките ни 5-6 читатели! Извиняваме се за липсата на снимки, ще ги добавим скоро. Чакането си заслужава

Отново сме сред цивилизацията в Катманду, изморени и вдъхновени от 12 дневното пълзене и препускане по големия баир, дето тука си мислят че е "топ оф дъ уърлд", ама естествено не броят Витоша.
Прегазихме Хималаите, постигнахме програмата максимум, а някои даже и петилетката за 3.

Първо да потвърдим че срещата уредена 3-4 месеца назад се състоя и на 19ти в 6ч. пред кметството в Катманду се събрахме старите азиатски кучета (Ели, Дидо, Аспа и Пънк) със свежите подкрепления от Българиа (Ани, Тони, Стас, Светльо, Албена и Косьо). Направихме вечерна оперативка-аперитивка, без оливане. На 20ти сабалем бяхме на летището готови за 30минутния зрелищен полет към Лукла. Летището там е уникално, на 2800м височина, къса писта по нанагорнището, преди нея- пропаст, след нея някакъв 6 хиляден връх. Тъй да се каже, имаш един опит. Очевидно беше успешен и пилотът получи заслужени овации. Самолетчетата там са мънички и нашето в общи линии го бяхме изпълнили ние.

Без много мотане тръгнахме нагоре. Оказа се че 10 души трудно стоят заедно, имахме разногласия по всякакви въпроси свързани с организацията и маршрута. В краина сметка се очертахме 2 групичи според това кой кога иска да става, да обядва и колко бързо да ходи, но вечерите бяхме заедно. Едната група- Аз-Пънка, Дидо, Ели и понякога Тони, ставахме рано към 5:30 и тръгвахме нагоре. Другите мързеливци, ставаха по късничко, закусваха и пропускаха главната част от представлението.

На изкачване нямахме късмет с времето, огромни и величествени гледки имахме само по час и половина-2 рано сутрин, след това големите върхове си събираха облачета, а мъгли налазваха от долините. Останалата час от деня беше просто ходене в мъгливото пространство а обстановката напомняше ту на Рила, ту на Пирин, ту на балканът, според това каква е пътечката и растителността наоколо. Върх на мизерията беше когато на 4тия или 5тия ден, в Лобуче, ни заваля и сняг. Макар и да звучи разочароващо, все пак, това което успяваха да поемат очите ни сутрин си беше повече от каквото и да е било някога някъде в някоя друга планина. Неописуемо величествени върхове и долини. Сутрин гледките бяха наи-големи и ясни, а бавното налазване на облаците създаваше мистична атмосфера и вдъхновение за безброй снимки (на мен ми се наложи да си променя настройките на фотото за да има място за повече смимки). Всяка сутрин гледахме и щракахме Тамсерку и Ама Даблам от различни ъгли, а понякога се подаваха и първенците на района: Лхоце, Нупце и Еверест. Колко още 5 и 6 хилядника се извисяваха около нас не съм и броил.

Макар и хоризонталното разстояние да не е голямо, трябваше много бавно и търпеливо да се предвижваме нагоре, височинната болест дебне зад всяка изолиния на картата. Ходихме по 4-5 часа на ден и взимахме по 300-400 метра денивелация. В общи линии спазвахме предписаните норми за скорост на изкачване и дни за аклиматизация. Изкачването беше дълго и уморително. Вечерите уморени и еднообразни: хапвахме, някои играха карти и си лягахме рано.
Разминавахме се и бяхме изпреварвани от множество шерпи носещи всякакви товари: от чужди раници, до бидони с керосин и гофрирани покриви. Въобще тия хора са като мравчиците, много от тях носят повеше от собственото си тегло. Имаше и много, добре натоварени якове пълзящи нагоре, но шерпите някак изглеждаха по ефективни.
Населените места нагоре са много, през няколко часа. В началото са села, нагоре стават летни лагери за развъждане на якове, или можеби по нашенски- мандри. Но всичките днес са се обърнали към туризма и всяка сграда е хотелче с по няколко стаи и ресторант. Иначе са доста еднакви, с минимални удобства и необосновано високи цени. Студени са, почти няма ток, а топъл душ струва солени пари. Стаята струва изненадващо малко, но при условие че ядеш в техния ресторант, където цените са големи, към 4-5 пъти по-скъпо. Шише вода беше от 100 рупии в ниското, до 300 в наи-високите хижи, при 15 в Катманду. Зареждане на батерии стигна 300рупии за час в наи-високите хижи. Така са го измислили, че да не можеш да минеш тънко. Част от компанията се оказахме неподготвни за тия цени и свикнахме да ядем най-евтиното и хранително. Банята и зареждането на батерии го оставихме за Катманду, а наваксването на килограмите, за България.

Съпротивата на планината беше сериозна, през цялото време ту един, ту друг се оплакваше от главоболие (един от симптомите на височинната болест), някои ги моряха някакви вирусчета, температури, кашлици. А над 4000м вече сериозно се задъхвахме, даже и докато се завъртаме под завивките нощем.

Марщутът нагоре беше Лукла (2800), Пхадкинг(2500), Намче Базар(3400), Тенгбоче(3900), Дингбоче(4400), Лобуче(4900) и последната хижа- Горак Шеп(5200). Тук, поради по южното разположение, растителните пояси са доста изместени нагоре. Около 3000м си има широколистна гора, чак към 4000 вече пейзажа стана гол, а снеговете и ледниците бяха само за върховете извисяващи се над 5000м.

На 26ти стигнахме последната хижа- Горак Шеп, на 5200м. От там, още същия ден, покорихме базовият лагер на еверестките алпинистки експедиции (5400), а на сутринта на 27ми и върха на нашите възможности - баирът "Калапатар" на 5600м, откъдето се вижда и самият Еверест. Тези 2 дни имахме превъзходно време и успяхме да се нагледаме на грандиозни върхове, долини и ледникът "Кумбу".

За слизането се разпарчетосахме още повече според това кой какви възможности и амбиции има спрямо планината. Аз и Дидо видяхме възможност да преизпълним планът като се посчупим малко от ходене и преминем през култовия проход "Чо Ла" и се качим на една друга известна панорама- върхът "Гокьо Ри", и двете на малко над 5300м надморска височина. Останалите минаха по обратния път с някои минимални отклонния. На 30ти се събрахме всички в Пхакдинг, едно село почти до Лукла.
Относно Гокьо Ри- не успяхме да видим 4 8хилядници от там (Еверест, Лхоце, Макалу, Чо Ойу), защото имаше някакви малки, гадни, подли облачета точно къде не трябваше, но панорамата от там е още по- голяма и от на Калапатар, заслужаваше си.

И така, очаквайте скоро снимки, и самите нас, някъде на 5ти на "централна автогара Софиа". Да знаете че сме зажаднели за българска кухня и евтина бира

След изтощителна поредица от превози (влак, автобус, пеша, друг автобус) за около 2 дни достигнахме Катманду днес рано рано сутринта.

Ниамаме впечатлениа от града все още защото беше тъмно. Днес започва ниакакъв фестивал, което би било чудесно, освен че всичко е затворено. Трябва днес да уредим подготовката за трека: да си вземем билетите и едни пермити които е малко неясно как се взимат, да напазаруваме това онова. Няма да остане време за сайтсиинг днес май, но се надяваме след трека да има 1-2 дни ако всичко мине по план.

Сега ще се впуснем в изпълнение на задачки.

И така, след успешно хващане на вторя ни полет, кацнахме в .... един индийски град с твърде сложно име, но на кратко му викат Тричи. Тои се намира в най-южния край на Индия. От там трябваше без да се заседяваме да хванем транспорт до Мадурай - първата ни цел.Още с кацането ни посрещнаха десетки индийци и ни казаха "Хеллоооо, май френд" - мантра която щяхме да чуваме постоянно и да ни изтощи до смърт през следващите дни.

Спазарихме авто-рикша от летището до автогарата и се започна с културния шок: набутаха ни четиримата + багаж в една рикша и се впуснахме в индийския трафик - хаос, клаксони, разминаване на милиметри с други возила. Последва изживяването на първата индийска автогара и пътуване с междуградски автобус. Всичко това ни заля с порой от нови впечатления и много ни вдъхнови. Тук няма нищо общо с Китай и другите места - и там е екзотично но по-голямата част от хората са някак съвременни. В Индия жените почти без изключение носят сари, мъжете дъвчат бетел и плюят по улиците, кравите са навсякъде (сътветно и лайната им). Няма модерни магазини тип супермаркет - всичко се купува от пазара. В големите градове тип Делхи сигурно е друго, но ние там не се задържахме да проверим.

МАДУРАИ:
В Мадурай седяхме два дни и посетихме един много интересен хинду храм. Той се води един от най-важните храмове за хиндуистите. Вътре видяхме някаква вечерна церемония където разнасяха носилка напред назад и обикаляха около нея, и димяха с много тамян, но не разбрахме много много смисъла.

Другата атракция беше, че се поддадохме на обработката на един чичо-шивач - много умел търговец, който ни черпи с чайче и ни говори сладко сладко докато си напоръчахме всевъзможни дрешки. Пак са по евтини от колкото в БГ в магазина де.

Също така в Мадурай резервирахме първите билети за влак - стана доста лесно. Нямаше места но ни дадоха три от туристическата квота, а после във влака някак се намери и четвърто. Пътуването с индийскя влак се оказа не чак толкова страшно. Бяхме в спален вагон (sleeper) и там положението се търпи. Минават постоянно разни продавачи с мантри "Коффее Коффее коффее! Чаи коффее", и други, което е доста досадно, но иначе вагоните са културни. По нататък ни се наложи да патуваме и в "general class" където няма запазени места и там беше доста по-интересно: в купе с 6 места имаше около 16 души, част от тях седнали на скарите за багаж.

БАНГАЛОР:
С влака стигнахме до Бангалор, където отсега ще отговоря на колегите: не посетихме офиса на САП. Вместо това отидохме в ботаническата градина (прятен парк) и после на кръчма с много скъпа бира. Тук е момента да отбележа, че всичко което казват за Индиа е вярно: храната и квартирите наистина са безобразно евтини. Но бирата прави изключение. Първо, индийците по принцип не пят, освен по специални поводи. Второ, бирата е относително най-скъпото питие и цените варират от щат на щат но единствено в Гоа бяха под 1 евро. В Мадурай имахме интересно преживяване като питахме за бира в един ресторант - казаха че по принцип не предлагат но могат да ни донесат, след това ни сегрегираха в частна стаичка, за да не ни гледат хората как пием. Накратко, Индия (освен Гоа) не става за бирен туризум. За сметка на това има други удоволствия

ГОА:
Та, след няколко часа в Бангалор се натоварихме на влака за Гоа, и по-конкретно за Васко да Гама. Оттам веднага отидохме във Вагатор, което бяхме прочели в гайда че е Мястото. Там наистина беше чудесно: райски пейзажи с палми и плажове, малки къщички и много приятна атмосфера. Сега там е извън сезона (води се мусон но не валеше особено) и беше доста празно и спокойно, а цените съвсем поносими, като в цяла Индия. В разгара на сезона (около Нова Година) ни казаха че скачат многократно. Наехме си квартира почти на самия плаж и прекарахме изключително приятни и лежерни два дни. Не успяхме да отидем на транс парти, което беше нашата цел - получихме брошурка за едно, но беше вечерта в която си тръгвахме.

ЕЛЛОРА:
След Гоа отидохме с влак и автобус до Аурангабад - най-близкия град до пещерите Еллора. Прекарахме цял ден при пещерите - те 34 на брой, издялкани в скалата храмове: има будистки, хинду и джаинистки. Най-впечатляващ е един хинду храм - направо огромен. Той всъщност е най-голямата монолитна скулптура в целя свят и са го строили 200 години.

АГРА:
От Аурангабад се наложи да вземем самолет до Делхи - решихме да жертваме малко повече кеш за да успеем да видим всички набелязани места. През Делхи минахме съвсем транзит - имаше вид на приятен и модерен град (особено за Индия) но не мога да дам подробни впечатления. След това пристигнахме в Агра, при една от главните ни цели: Тадж Махал. Беше наистина величествен, няма какво да се лъжем. Просто трябва да се види отблизо.

В Агра има и много други интересни неща, но явно Тадж-а ги засенчва всички та не са чак толкова известни. Посетихме и "Червеният форт на Агра", една много голяма и много запазена крепост с дворци вътре с не по-малко красиви от Тадж скулптури и др., най-важната крепост в Индия, дълго време е била центъра на могулската империя. После ходихме до едно място където е била някогаш столицата за кратко- Фатехпур Сикри - построил я великият могулски император Акбар но после не живял много много там, поради проблеми с водоснабдяването. Но също беше пълно с дворци и беше чудесно. Изпълнихме програма максимум за този ден, а Аспата успя да направи уникални снимки на Тадж по изгрев.

КАДЖУРАХО:
Оттам започна една откачена схема да се доберем до Каджурахо - едно място с много известни древни храмове с кама сутра скулптури по тях. Нямахме достатъчно време и удобни влакове за да идем и до там и до Варанаси, затова се наложи да правим комбинации от влакове трета класа, спане по гари и селски автобуси, които бяха кой от кой по ужасяващи. Но пък беше единствено по рода си преживяване. Добрахме се до Каджурахо и имахме 3-4 часа да разгледаме храмовете преди следващя автобус, но те се оказаха достатъчни, а и беше адска жега та нямахме сили за повече. Ето една интересна сцена от въпросните храмове:

ВАРАНАСИ:
След Каджурахо отново се втурнахме по транспортите и на другия ден се оказахме във Варанаси.

Тук, както всички казват, наистина има много атмосфера. Старият град е с много тесни улички, твърде тесни за коли (но има моторетки, колела и крави). Тук най-интересното нещо са гат-овете на Ганг, където хората се къпят в реката и правят всевъзможни ритуали. "Ghat" всъщност представляват стъпала които влизат в реката. Има множество такива по целя град, всеки си има име - ето например Гей Гат (Gay Ghat):

Обикновено можеш да се разходиш от край до край по брега, но сега реката е много пълна от мусона и ги е позаляла. Има гатове с различно предназначение - на някои се къпят, на други перат, на трети горят трупове. Днес сутринта се разходихме с лодка по реката и ги огледахме хубаво.

Сущо така, като за последен ден тук в Индиа, се помотахме, попазарувахме и въобще отпочинахме малко и вече сме готови за Непал. Довечера в 12:30 хващаме влак с който ще се понесем в посока границата. Следващо включване (ако е възможно) очаквайте от Катманду.

В Малайзия беше приключение, попаднахме на някакви странни хора и ситуации.

Кацнахме в Куала Лумпур вечерта на 4 септември, щяхме да имаме целия 5ти за моткане и се омитахме на 6ти сабалем.

Ели беше уговорила да гостуваме на някакъв от couchsurfing, хич не го знаехме какъв е, защото нямаше как да влезнем в нета да му видим профила, комуникирахме чрез смс. Оказа се че до неговата квартира се стига само с такси, Малайзия въобще много ми заприлича на САЩ- всичко в магистрали, градският транспорт май е доста липсващ, и някакви далечни кварталчета и предградия до където се ходи само с кола и няма магазинчета, т.е. няма бира

Първо ни издразниха на летището, адресът беше не далеч от летището, но такситата искаха 2но повече отколкото да идеш с автобус до центъра (~1час) и да си хванеш от там такси обратно към квартала на нашият домакин (~40мин). При това става върос за предплатена услуга, а не за пазарене с бакшиши. После се оказа че не можели да ни качат четирамата, защото сме с големи раници, та трябвало 2 таксита да вземем. Бая ни изнервиха до де се доберем. Там попаднахме на един страннем тип: от китайски прозход, мислещ се за християнин, леко смешен, леко луд, леко смотан и в последствие се оказа- доста алчен.

Гостоприемството му беше нулево, ама на нас пък и не ни трява да ни обгрижват особено. Та както си обсъждахме какво искаме да правим за единствения ни ден, той предложи ако съберем по 20евро за разходи да ни води цял ден с неговата кола насам натам и да ни храни и дундурка, така да видим даже и малко от провинцията, джунгли и т.н. Това го бил видял съвсем наскоро от някакъв човек от Шриланка, който точно по тази схема го водил на сафари и той много доволен бил останал. Стори ни се ОК, приехме.

Та както казва народа: човек се учи от грешките си.
На сутринта събрахме пари, че взехме че му ги дадохме, и той се отприщи почна да ни губи времето да ни мотае.
Първо ни замъкна в един бижутерен магазин, където заедно разиграхме някакъв цирк за да върне някакъв пръстен купен от там. Схемата беше следната: Понеже ония пари не връщат освен ако не усетят някакъв по-голям келепир, влизаме избираме си много неща и аха да плащаме, той казва че първо иска да върне пръстена, връща го, връщат му парите и се омитаме. Стори ни се забавно, направихме го. Обаче това ни загуби половин един час. После почна да се опитва да реже разходи, запя че само едно ядене ни покривал и да сме си избрали закуска или обяд. Започна да ни дразни, в един момент се скарахме с него, искахме леко да променим плана, той отказваше щото го бил синхронизирал с някакви си негови дела и вече имал уговорка някаква по пътя. Искахме да развалим уговорката и да ни върне парите или поне по голямата част- не щя, Аспата му крещи че не е никакъв християнин, Дидо иска да го бие, една там друга малайзийка (на Ели връзка, която тогава се срещна с нас) също му крещи нещо, аз се чудя как да наглася нещата. В крайна сметка нещо уж се поуспокоихме и щяхме да доизпълним плана, но мр. Минг беше изперкал съвсем и почна да редува някакви нервни пристъпи с истеричен смях и да се оплаква как сме го били обидили и как той огромна услуга ни правил. Бая актьор го даваше, ама неубедителен. Усетихме обаче че го е страх да не му пишем негативни препоръки в сайта на couchsurfing, и се опитва нещо да дипломатства, без естествено да връща каквито и да е пари.
След кулите Петронас, се метнахме на бангираната му количка и тръгнахме по провинциите.
В Кулите не беше нищо особено, защото всъшност ни качиха само до мостчето, на височина под 200м.

Следващата свинщина беше че ни закара в някакво провинциално музейче, и каза че ще се върне след най-много 1ч. Той музея се оказа 15мин работа, при това нищо интересно. Ама ние си отвисяхме 2ч., мр Минг го нямаше и нямаше, почнахме да се изнервяме и особено Ели. Версията беше че му се е счупила колата. Накрая се появи с някакъв офис стол на задната седалка и Ели му скочи на веждите. Ние 3мата се оттеглихме на почитна достанция да не и пречим. След около половин час се появиха, мр Минг пресилено учтив, Ели ухилена, успяла да изкрънка да ни върне половината пари като основния и коз бил 4те негативни препоръки които определено ще му разбият туристическия бизнес в зародиш.
Уговорката- връща половината пари и ни връща да си се омитаме с раниците, не пишем препоръки.
Естествено че ще му наплескаме препоръките, ама по-натам, като се приберем.

Пък столът на задната седалка със следната версия- щото му се счупила колата и нямал да плати достатъчно на майстора, майстора му дал стола да го кара на някакъв адрес в Куала Лумпур, бартер видиш ли. Според нас просто ни закара там за да вземе/купи/открадне стола от някой на наши транспортни разноски.

Та до тук, Малайзия си беше гадно място с гадни хора, и някакви 2 високи небостъргача. Но напускайки на Минг бърлогата нещата се обърнаха.
Излизайки от кварталчето ни качи един чичка на стоп и ни метна чак до автогарата в центъра на КЛ, а много не му беше на път. После се срещнахме с на Ели малайзийската връзка- Картина, и отидохме да хапнем и пийнем бири, и да си поприказваме весело до късни вечери. После ни валя мусона, ама ни беше гот, спахме по гари и летища (както ние си знаем) и се метнахме успешно на самолета за извечната и безкрайна цигания- Индия.

Та като извод:
Олекнахме с по 10евро, и малко ни позагубиха времето, ама пък научихме че пари в аванс не се дават, та даже и да вярваш на човека. Също така КЛ няма нищо освен 2 кули Петронас и шоппинг, скъпо е и бирата е нещо от сорта на 5-6лв, Научихме от Ели че с упорство, злоба и малко изнудване се постига много.

И такаа, понеже Ели я заболя коляното от писането на предишния пост, ето малко кратки пънкарски впечатления:

Тук най-накрая се обединихме с Аспата, надивихме се на градоустроиство и се сплескахме от влажна жега докато същевременно се опитваха да ни замразят във всяка сграда където влизахме.

Всичко което сте виждали по картинки и филмчета за Хонк Конг е истина! Голяма лудница, лукс и космополитност и свински грип. Градът е развит във вертикална посока, вместо в хоризонтална. Всичко е супер нагъчкано и на по няколко нива, милиони надлези подлези, мостове и нанагорнища, съответно и нанадолнища. Но същевременно е много разчупен и разнообразен и забавен. Например, излизайки от фери-терминала се почва едно 10-15 минутно ходене по мостчета над улиците, тунели през сградите, за да излезеш чак на централния площад. На места си беше като в бъдещето. Естествено и доста по-скъп от континентален Китай. Физиономиите на гражданите станаха много по разнообразни от китайските, които бяхме свикнали да ни се пулят в последните 10 дни, появиха се английски надписи и вече можехме да комуникираме с всеки без преди това плахо да питаме: "English?"
Бяхме отседнали в Калуун (Kowloon), което е от другата страна на пролива, срещу острова. Бяхме в една гляма сграда, която ни я бяха препоръчали като най-евтиното място. То си беше направо гетото на ХК, но стаичката която получихме си беше екстра, като се изключи че едната вечер една огромна настървена хлебарка ни атакува и след дълга и неравна борба, Аспата успя да контраатакува с чехъл. Тогава разбрахме защо лелите от хотела държат затворени прозорците постоянно.
Климатиците в Китай и още повече в Хонг Конг са навсякъде и са надънени на макс. Даже вървейки навън по улиците редовно те лъхат студени вълни от широко отворените магазини и молове. На места, примерно в метрото, направо ми се обаждаже артрита.
Въпреки че се провалих в жаланието си за 1) кучешко, 2)масаж 3)китайска опера, правихме доста други неща, ядохме суши, гледахме най-голямото светлинно шоу в света (Гинес), най-големия седнал Буда, возихме се много пъти на корабчета през пролива, качихме се на връо над ХК и се удивихме, гледах улично изпълнение на китайски песнички, ядохме екзотични плодове, ходихме по музеи, Ели и Дидо даже се пекоха на плажче. Акулите бяха от другата страна на мрежата- споко.




В крайна сметка се метнахме на някакъв адски бърз и свръх климатизиран пътнически катамаран за Макао

МАКАО
Голяма циганийка се оказа в Макао. Нагъчкани тесни улички с манжарници и сувенири и високи нови хотели и казина. Честно казано, след Хонг Конг, Макао ми се стори провинциален град, но погледнато обективно си е голям и доста лъскав. Някак градоустроиството им куца, стари и нови площади и сгради са омешани и панорамите гледки които се разкриват тук таме са доста рошави и ми напомняха на картинките които съм виждал от Сао Паоло. Бе португалска му работа.

Обаче хапнахме добре, някои нови манджи и вкусове, че китайското беше почнало да се изчерпва.
Отидохме до кулата, където предлагат и най-високото бънджи в света, ама 150те евро, които ни поискаха ни уплашиха повече от 230те метра полет.

Тук населнието беше съвсем омешано и имаше всякакви цветове и физиономии, а надписите бяха и на португалски