От Витоша по-високо нема!

И такааа, здравейте отново на всичките ни 5-6 читатели! Извиняваме се за липсата на снимки, ще ги добавим скоро. Чакането си заслужава

Отново сме сред цивилизацията в Катманду, изморени и вдъхновени от 12 дневното пълзене и препускане по големия баир, дето тука си мислят че е "топ оф дъ уърлд", ама естествено не броят Витоша.
Прегазихме Хималаите, постигнахме програмата максимум, а някои даже и петилетката за 3.

Първо да потвърдим че срещата уредена 3-4 месеца назад се състоя и на 19ти в 6ч. пред кметството в Катманду се събрахме старите азиатски кучета (Ели, Дидо, Аспа и Пънк) със свежите подкрепления от Българиа (Ани, Тони, Стас, Светльо, Албена и Косьо). Направихме вечерна оперативка-аперитивка, без оливане. На 20ти сабалем бяхме на летището готови за 30минутния зрелищен полет към Лукла. Летището там е уникално, на 2800м височина, къса писта по нанагорнището, преди нея- пропаст, след нея някакъв 6 хиляден връх. Тъй да се каже, имаш един опит. Очевидно беше успешен и пилотът получи заслужени овации. Самолетчетата там са мънички и нашето в общи линии го бяхме изпълнили ние.

Без много мотане тръгнахме нагоре. Оказа се че 10 души трудно стоят заедно, имахме разногласия по всякакви въпроси свързани с организацията и маршрута. В краина сметка се очертахме 2 групичи според това кой кога иска да става, да обядва и колко бързо да ходи, но вечерите бяхме заедно. Едната група- Аз-Пънка, Дидо, Ели и понякога Тони, ставахме рано към 5:30 и тръгвахме нагоре. Другите мързеливци, ставаха по късничко, закусваха и пропускаха главната част от представлението.

На изкачване нямахме късмет с времето, огромни и величествени гледки имахме само по час и половина-2 рано сутрин, след това големите върхове си събираха облачета, а мъгли налазваха от долините. Останалата час от деня беше просто ходене в мъгливото пространство а обстановката напомняше ту на Рила, ту на Пирин, ту на балканът, според това каква е пътечката и растителността наоколо. Върх на мизерията беше когато на 4тия или 5тия ден, в Лобуче, ни заваля и сняг. Макар и да звучи разочароващо, все пак, това което успяваха да поемат очите ни сутрин си беше повече от каквото и да е било някога някъде в някоя друга планина. Неописуемо величествени върхове и долини. Сутрин гледките бяха наи-големи и ясни, а бавното налазване на облаците създаваше мистична атмосфера и вдъхновение за безброй снимки (на мен ми се наложи да си променя настройките на фотото за да има място за повече смимки). Всяка сутрин гледахме и щракахме Тамсерку и Ама Даблам от различни ъгли, а понякога се подаваха и първенците на района: Лхоце, Нупце и Еверест. Колко още 5 и 6 хилядника се извисяваха около нас не съм и броил.

Макар и хоризонталното разстояние да не е голямо, трябваше много бавно и търпеливо да се предвижваме нагоре, височинната болест дебне зад всяка изолиния на картата. Ходихме по 4-5 часа на ден и взимахме по 300-400 метра денивелация. В общи линии спазвахме предписаните норми за скорост на изкачване и дни за аклиматизация. Изкачването беше дълго и уморително. Вечерите уморени и еднообразни: хапвахме, някои играха карти и си лягахме рано.
Разминавахме се и бяхме изпреварвани от множество шерпи носещи всякакви товари: от чужди раници, до бидони с керосин и гофрирани покриви. Въобще тия хора са като мравчиците, много от тях носят повеше от собственото си тегло. Имаше и много, добре натоварени якове пълзящи нагоре, но шерпите някак изглеждаха по ефективни.
Населените места нагоре са много, през няколко часа. В началото са села, нагоре стават летни лагери за развъждане на якове, или можеби по нашенски- мандри. Но всичките днес са се обърнали към туризма и всяка сграда е хотелче с по няколко стаи и ресторант. Иначе са доста еднакви, с минимални удобства и необосновано високи цени. Студени са, почти няма ток, а топъл душ струва солени пари. Стаята струва изненадващо малко, но при условие че ядеш в техния ресторант, където цените са големи, към 4-5 пъти по-скъпо. Шише вода беше от 100 рупии в ниското, до 300 в наи-високите хижи, при 15 в Катманду. Зареждане на батерии стигна 300рупии за час в наи-високите хижи. Така са го измислили, че да не можеш да минеш тънко. Част от компанията се оказахме неподготвни за тия цени и свикнахме да ядем най-евтиното и хранително. Банята и зареждането на батерии го оставихме за Катманду, а наваксването на килограмите, за България.

Съпротивата на планината беше сериозна, през цялото време ту един, ту друг се оплакваше от главоболие (един от симптомите на височинната болест), някои ги моряха някакви вирусчета, температури, кашлици. А над 4000м вече сериозно се задъхвахме, даже и докато се завъртаме под завивките нощем.

Марщутът нагоре беше Лукла (2800), Пхадкинг(2500), Намче Базар(3400), Тенгбоче(3900), Дингбоче(4400), Лобуче(4900) и последната хижа- Горак Шеп(5200). Тук, поради по южното разположение, растителните пояси са доста изместени нагоре. Около 3000м си има широколистна гора, чак към 4000 вече пейзажа стана гол, а снеговете и ледниците бяха само за върховете извисяващи се над 5000м.

На 26ти стигнахме последната хижа- Горак Шеп, на 5200м. От там, още същия ден, покорихме базовият лагер на еверестките алпинистки експедиции (5400), а на сутринта на 27ми и върха на нашите възможности - баирът "Калапатар" на 5600м, откъдето се вижда и самият Еверест. Тези 2 дни имахме превъзходно време и успяхме да се нагледаме на грандиозни върхове, долини и ледникът "Кумбу".

За слизането се разпарчетосахме още повече според това кой какви възможности и амбиции има спрямо планината. Аз и Дидо видяхме възможност да преизпълним планът като се посчупим малко от ходене и преминем през култовия проход "Чо Ла" и се качим на една друга известна панорама- върхът "Гокьо Ри", и двете на малко над 5300м надморска височина. Останалите минаха по обратния път с някои минимални отклонния. На 30ти се събрахме всички в Пхакдинг, едно село почти до Лукла.
Относно Гокьо Ри- не успяхме да видим 4 8хилядници от там (Еверест, Лхоце, Макалу, Чо Ойу), защото имаше някакви малки, гадни, подли облачета точно къде не трябваше, но панорамата от там е още по- голяма и от на Калапатар, заслужаваше си.

И така, очаквайте скоро снимки, и самите нас, някъде на 5ти на "централна автогара Софиа". Да знаете че сме зажаднели за българска кухня и евтина бира